Върнах се в Русе и се разплаках

Тази история започва лично, но не е такава.

Представяме ви едно писмо на русенка, която от 30 години не е виждала родния си град, публикувано в „Утро„. 

Ето как изглежда Русе, погледнат отвън от човек, който го обича и милее за него.

Вчера пътувах до Русе. От София. Много път и задръствания. Път към безвремието. Защото реших да отида за панихидата на моите родители и на сестра ми. Те го заслужават. За да видя новия паметник, който моят племенник им постави. Защото смятал, че им е задължен и за който не поиска нито лев. Беше го избрал по каталог. С вкус. С място за цветя и за неугасващи от дъжда свещи. Момче, проявило усет към хубавото и изчистените линии. Нямало как да прояви безвкусица пред паметта на баба си и дядо си. Казах му, че и двамата биха казали „Страхотно, браво!“. През живота си не поискаха нито веднъж нещо и всякакви подаръци, но си мечтаеха за красив паметник. Защото поне това заслужава човек след живота си – паметник, защото е доказателство за смисления живот и безплатните уроци, които даваха непрестанно на деца и внуци и вярваха, че те са най-ценното училище и не смееха да грешат и да изпускат нервите си за собствено удоволствие.

Помен. Но той се оказа изпълнен с радост и светли спомени и ние стояхме с моя племенник до скъпите ни места, шегувахме се, прегръщахме се и пак си спомняхме, и нито за секунда не изпитахме гузност. Гробището в „Чародейка“ през този ден беше градина – ярко, цветно, с трепкащи дървета, огряно от есенна светлина, и белокаменно заради красивите надгробни плочи, сложени от предани русенци – близки и роднини, проявили също толкова много усет към красота и хармония. Отплащащи се дъщери и синове. Не плаках. Имах само благодарност. Към моите родители и към всички други, които се грижат за тези свети места и че слагат цветя. Просто празник на вечността.

И тогава разбрах, че съм дошла за друг помен – на града. На Русе. Защото някой сякаш го беше удавил отдавна или с последни сили се старае да го потопи в реката на разрухата и забравата. И сто процента, че това не е времето, а благодарение на осмислена, наблюдавана и неспряна от когото трябва катастрофа. Удавен от безхаберие, от леност, от неописуема некомпетентност и природна посредственост на управляващите. Ако зависеше от отделния русенец, от признателния към родителите си русенец, той щеше да е градина. Поне като тази днес на Задушница в „Чародейка„. Защото той не може да спре ширещата се със съмнителна естетика строителна еклектика, издигането на безсмислени, грозни и неописуемо скудоумни фасади на нещо като блокове, никненето на кооперацийки на отчайващо неподходящи места; не може да спре просташкото заливане на тротоарите по най-красивите улици с асфалт вместо покриването им с красиви и трайни плочки, което е обида, подигравка и унижение за всички граждани с вековен статут на такива и защото е престъпление срещу естетиката. Дори на тази на моя племенник.
Защото не могат да махнат безобразно кичозните витрини по главната улица, закрити от тенджери, китайски сухи цветя и слонове. И ми се доповръща. Когато видях как до приказния силует на операта и снишилата стени „Св.Троица“ се издига арогантно, грозно и нелепо, блъскайки с лакти цялата история и красота наоколо, някаква си кооперация – по-висока от всичко друго, щастливо чакаща да метне прането си във вечния център на града и на градския дух. Доволна, че е получила разрешение за строеж, че е стъпкала респекта и критериите за ефирност и вечна красота на ония, които днес са в „Чародейка„. Та докога те на тях?! Те, които бяха сложили вътрешна граница между себе си и архитектите от 19 и 20 век. И несмеещи да ги преминат от осъзнаване на тяхното величие.

Видях улици и улички с разбити настилки и наслоени кръпки, същите, по които съм стъпвала преди 30 години. Схлупени къщи и покриви, рушащи се стени, оставени сами на себе си, и никнеща отвсякъде трева – дори от камъка. Клатещи се шумни малки бусчета вместо модерен градски транспорт. И се разплаках на тази панихида – на града. От град с атмосфера днес той е град без идея.

Някой иска да удави града. И чудно, че след десетилетия жестоки и премерени усилия той не потъва! Защото духът му е силен, защото има нещо в него, в земята му, в хората, в дърветата, което ми дава сила да преобърна света, щом стъпя на тукашната автогара след 5 часа дълъг път. Нещо, което отказва да приеме безумието на безпомощно посредствената власт и градска управа. Нещо, което не може да бъде приспано от присъщата сънливост на местните съветници. Природна некадърност, вопиюща неграмотност, всемащабна ограниченост да боравиш и разпределяш средства за общото благо и напредък. И това въпреки централната подкрепа на местната власт, въпреки отсъствието на невежи мигранти. Това са престъпления на бездействие, разпад и унищожение.

Не ми се иска за Русе максима да е казаното преди почти 40 години от моя преподавател в университета по отношение на съветската литература: „Бъдещето на съветската литература е класическата литература“.

Иска ми се Русе да има бъдеще, осмисляно днес, чертано десетилетия напред, осъзната посока и цел, за което русенци да работят и живеят с желание и отдаденост и да не съжаляват за нито един ден.

02.11.2019 г. Валерия БЕЛЧЕВА 

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!