Facebook

Автентичната гражданска енергия на русенските протести

30 години след 10 ноември 1989 г. обществото ни продължава да е разделено по всички въпроси, свързани с „мирната ни революция“1 пише Веселина Антонова в Клуб Z.

А българското интернет пространство прелива от митове, легенди, конспирации, слухове и контраслухове за това как започна т.нар. преход, кой кого излъга, кой се сниши и покри, къде са парите, защо този или онзи взе властта, защо и до днес сме „на това дередже“… Всеки има право на свой прочит и интерпретации, но не и когато става дума за исторически факти.

Затова Клуб Z ви предлага поредица от материали и интервюта, посветени на годишнината.

Ето как започна всичко…

Гражданска позиция, мотивирана от идеални цели – така най-кратко и най-точно може да се определи поведението на организаторите и участниците в първите несанкционирани от комунистическия режим протести в България.

На 28 септември 1987 г. в центъра на Русе, пред Партийния дом, за първи път в социалистическа България недоволни граждани излизат на открит протест и дават публичен израз на неодобрението си към управляващата комунистическа партия. В 14 ч. на най-оживеното място в центъра на многолюдния град случайните минувачи са изненадани от множество униформени служители на  МВР.

Само за няколко минути пред смаяните погледи на офицерите и наблюдаващите през тъмните прозорци на кабинетите си местни партийни ръководители към безмълвната бетонна сграда бавно, много бавно пристъпват уплашени, отчаяни, обречени хора.

Те носят плакати – „Мирна демонстрация за въздух“; „Нетърпимо е – спрете завода“; „Дайте ни чист въздух“; „Хлор – не!“; „Спрете завода“; „Живот за децата на Русе“; „Русе обречен град ли е?“ и пр.

В действията си протестиращите са водени от общата воля да спасят своя град от хлорните обгазявания, идващи от румънския химически завод „Верахим“ в Гюргево. Те категорично заявяват недоволството си от неспособността на държавната власт да ги защити от трансграничния екологичен проблем.

Долината на голямата химия

През 1975 г. е подписана Спогодба между правителството на Народна република България и правителството на Социалистическа република Румъния за създаването, строителството и експлоатацията на съвместно предприятие за тежко машиностроене и съоръжения Русе–Гюргево.

На 10 декември е положен основният камък на съвместното предприятие за тежки машини и съоръжения Русе–Гюргево в присъствието на Тодор Живков, първи секретар на Централния комитет на Българската комунистическа партия (ЦК на БКП) и председател на Държавния съвет на НРБ, и Николае Чаушеску, генерален секретар на Румънската комунистическа партия и президент на Социалистическа република Румъния.

В Гюргево и Русе започва усилено строителство – на румънския бряг е построен химически завод за производство на хлор и хлорни продукти и резервоари за хлор, част от мегаломанската идея на Елена Чаушеску да създаде покрай Дунав „долината на голямата химия”. На българския бряг – завод за тежко машиностроене. В Русе се провежда пленум на ОК на БКП, в доклада се казва:

„В зависимост от това как ще решим възникналите проблеми по строителството на завода ще се оценяват възможностите на нашите строители, на работническата класа, на боеспособността на БКП.“

И през декември 1981 г. е предадено първото собствено изделие – вибрационно сито от типа СВД 5-1, 6-2, а първите обгазявания на атмосферния въздух на Русе, регистрирани от Регионалната инспекция по опазване на природната среда (РИОПС), са през януари 1982 г. Инсталираните два прибора, доставени от Унгария, регистрират 104 пъти наличие над ПДК на хлороводород в атмосферния въздух. Обгазяванията зачестяват и през 1986 г. те се случват 128 пъти, т.е. през ден! Според справка в Google хлорът е силно отровен, поразява дихателните пътища и предизвиква възпалението им, а при високи концентрации причинява и смърт, използва се и като бойно отровно вещество. Тази утежняваща се екологична обстановка силно тревожи русенци, предмет е на постоянни обсъждания сред местните жители, като впоследствие се зараждат и първите единични протести – мъж се движи по улиците с противогаз, друг си е направил маска, на която пише „Мир на белите ни дробове“.

Шест жени

Гражданската енергия на промяната през втората половина на 80-те години на миналия век има своите автентични изразители и носители – шест жени – Цонка Букурова, Дора Бобева, Вяра Георгиева, Стефка Монова, Евгения Желева, Албена Велкова. Те са озеленители от общинска фирма „Паркстрой“ и в периода 28 септември 1987 – 10 февруари 1988 г. организират първите демонстрации срещу тоталитарния режим.

Паркостроители са, изграждат и поддържат зелената система на града и не желаят повече да бъдат пасивни свидетели на екологичната трагедия. Сформират неформална група от роднини, приятели, колеги – „Движение за самозащита на Русе“, и поставят началото на демократичните промени в страната. Събралото се множество категорично поставя своите искания пред местната власт и настойчиво изисква отговори на поставените въпроси и реални действия за незабавно прекратяване на обгазяванията на града.

„Бяха минали пет години на обгазявания от гюргевските заводи и се чудехме как толкова време мълчахме – разказва Цонка Букурова, неформален лидер на движението. – Бяха безбройни дни, седмици, години хлорни обгазявания и да търпим лицемерието на правителството, което не  признаваше този проблем. Ние бяхме обречен град, чувстваше се безнадеждност, но на никого не му минаваше през ума да се организират демонстрации.

И ние решихме – непримирими, обикновени жени, не можехме повече да търпим. Работата ни е такава – професията ни е да създаваме, да изграждаме, да поддържаме зелената система на града. Страстно обичахме професията си… Искахме да радваме хората с хубави зелени площи… и страдахме, като виждахме, че вследствие на обгазяванията се забелязваше мутация при растенията, нашите работници припадаха, събирахме умрели птички.“

Защо озеленителките от „Паркстой“, които определят себе си като „шепа непримирими, обикновени, разгневени жени“, с действията си поставиха началото на историческите помени в България? От дистанцията на времето те обобщават мотивите за дръзкото си решение така:

  • Работят в „завод на открито“ и когато всички затварят врати и прозорци, за да не прониква в стаите стелещата се задушлива миризма, те, и особено работниците им, са навън, дишат трудно, кашлят, кървят очите им, а някои припадат.
  • Всеки ден виждат майки с малки деца на ръце по спирките в очакване на спасителния автобус, които закриват с кърпички нослетата на беззащитните си рожби: „Чудовищно е!“ – мислят те. В същото време притичват ученици, също с кърпички или червени връзки на лицето. „Докога?“ – се питат.
  • Забелязват, че ятата птици са на изчезване и на определени места намират мъртвите им телца в градините.
  • Наблюдават мутации на декоративната растителност, а колегите им от сектори „Разсадници“ и „Цветопроизводство“ не събират вече семена от русенските паркове и градини. Причината е, че дървесно-храстовата и цветната растителност не е плодоносна, а там, където има семена, няма кълняемост. И възниква тревожният въпрос: „Какво става с хората тогава?“

Отговор на този въпрос получават години по-късно, когато д-р Назъров, началник на Окръжната болница, лично им предоставя доклад със собствените си проучвания за степента на заболеваемост на русенското население.

Чудовищен парадокс

Била въведена постоянна практика през зимните месеци да се засажда (с помощта на багери и кранове) едроразмерна растителност с цел да се скъси времето за израстването им и дърветата веднага да изпълняват функцията си на „чистачи“ на лошия въздух. Но не – чудовищен парадокс! Оказва се, че най-неподходящото място за престой по време на обгазяване и няколко дни след това са градските градини и паркове, където дърветата задържат в короните си тежкия хлорен газ, понякога до следващото обгазяване. Тотално объркване за паркостроителите и за кой ли път: „Трябва нещо да се направи!“ Как да се справят с хлора, който се задържа под склопа на дърветата и там въздухът не може да се обезгази и изчисти?

Конкретен повод за организирания на 28 септември първи протест е общоградско тържество. Всяка година на 23 септември деветгодишните ученици тържествено са приемани в пионерската организация „Септемврийче“ и се заклеват „да се борят всеотдайно за делото на Българската комунистическа партия“. И в този ден, когато всички третокласници са изведени на площада, над града отново се стели тежък, отровен, задушлив газ.

Децата поглъщат хлорните газове, кашлят, някои припадат, други свалят червените връзки, за да ги използват като противохлорни маски, но никой не смее да прекрати церемонията. Само в периода 1 януари – 25 октомври 1987 г. от ХЕИ–Русе са регистрирани 67 обгазявания с хлор и минерални киселини: с хлор 9 пъти над пределно допустимата концентрация (ПДК), а с азотна, сярна и солна киселина – 11 пъти.

Русенци масово се опитват да се предпазят от отровния въздух, като поставят носни кърпички пред лицата си.

В името на „братските“ българо-румънски отношения темата за медиите е табу, а това допълнително създава усещането за обреченост и безпомощност. Кореспондентите на БТА, БНР и централния печат изпращат дописки с гриф „За служебно ползване“, които никога не са публикувани, екип на телевизионния център заснема кадри, които ще се излъчват след падането на комунистическата власт. А тревогата на местното население е обяснима – всички добре си спомнят опустошителното земетресение през 1977 г. от планинския масив Вранча, известна активна сеизмична зона, където периодично се регистрират земетресения.

На 25 септември 1987 г. кореспондентът на БТА в Русе Пламен Атанасов изпраща:

Сигнал! Расте тревогата в Русе. Вече трети ден (сряда, четвъртък и петък) от ранно утро до към 10,00-10,30 часа най-големият крайдунавски град се обгазява силно с хлор от съседните химически заводи в Гюргево. По данни на ХЕИ само през септември обгазяванията са 11… За жалост картината не може да бъде допълнена с данни за концентрацията на хлора, тъй като те са секретни… Тревожни и остри са обажданията на гражданите… Русе е нещастен град… Не са редки сравненията с годините през войните, когато са употребявани бойни отровни газове…”

Цонка, Дора, Вяра, Стефка, Женя и Албена решават, че повече не могат да чакат и започват трескава подготовка – пишат плакати, обаждат се на приятели, колеги от „Драгажен флот“, „Проектанска организация“, „Изчислителен център“, „Машпроект“, строителните предприятия и др.  На 28-и, понеделник, спешно са привикани партийните секретари на предприятията и им наредено да не допускат никакви действия, порталите на заводите да се затворят, да се забрани на работниците и служителите да напускат работните си места. Но организацията вече е създадена и нищо не може да спре протеста.

„Ядрото на демонстрантите беше от нашите работници – разказва Ц. Букурова. – …Грабнахме плакатите и застанахме в редица пред Партийния дом. От всички 13 улици, които се събират при площада на града, притичваха хора… Бавно, бавно се събирахме, стъпка по стъпка… Може би бяхме повече от 700 души.“

Кадри от тържеството на 23 септември е заснел инж. Владимир Илиев. Камерата му е уловила пионерчета, които използват червените връзки, за да се предпазят от задушливата миризма, млада майка с дете на ръце е поставила кърпичка на лицето му. Триминутното филмче е представено на Седмия национален фестивал на любителските киноклубове в Бургас. И докато зрителите и журито гледат филма „Аромарама“, русенските кинолюбители пускат в салона и димка с миризма на хлор. Режисьорката Малина Пертова, председател на Кабинета на младите филмови дейци и член на журито, признава:

„И между многото филмът на Русенския киноклуб истински ме потресе – град Русе е обгазен, възрастни и деца се движат по улиците с кърпи на устата и носа, хората са в беда, но няма сила, която да спре този ад – беше повече от филм, беше зов за помощ! Не знам за другите, но аз лично се засрамих, че това се случва в голям български град – само на 200 км, не на другия край на планетата, и аз не знам нищо.“

Филмът не е сред наградените (по-късно председателят на журито признава на автора, че е имало натиск от службите да бъде дисквалифициран), но всички присъстващи усещат трагедията на най-големия български дунавски град. Проблемът, за който е забранено да се говори и пише, е  поставен в публичното пространство, табуто се пропуква. И докато Малина Петрова търси подходящ начин да бъде показан русенският любителски филм в Дома на киното по време на организираните от кабинета дискусионни срещи, събитията следват своя ход.

Опасната тема

На журналистите е забранено да пишат по опасната тема, но мълвата за случващото се в Русе се разпространява в страната от уста на уста, предава се от ухо на ухо, в лични контакти и разговори между приятели. Също през септември в Русе писателят Георги Мишев е на среща с читатели, които споделят болката и тревогата си, а по площада на града среща и мъж с противогаз. Той настойчиво моли за среща с министър-председателя Георги Атанасов, но разговорът остава без резултат – за правителството са по-важни българо-румънските отношения!

Споделя тревогата си с кинорежисьора и кинодокументалист Никола Ковачев, от когото научава, че екип на киноцентъра вече снима филм по темата. Режисьорът Юрий Жиров, сценаристи Виолет Цеков и Георги Аврамов, оператор Огнян Логофетов вече са били в Русе и са се срещнали с организаторките, като са се договорили при даден от тях знак веднага да пристигне екип. Така са заснети уникални документирани кадри – от обгазяванията на града, профсъюзно събрание в „Драгажен флот“, демонстрация пред общината и е създаден емблематичният филм „Дишай“.

Борба за въздух.

На 10 февруари 1988 г. на площада се събират между 2000–3000 граждани, а най-отпред на шествието са майките с детските колички. Протестиращите обикалят площада, а когато научават, че в града са пристигнали членът на Политбюро и секретар на ЦК на БКП Гриша Филипов и първият секретар на Областния комитет на БКП Петър Петров, спират пред Партийния дом и настояват за обяснение, като скандират: „Демонтаж!”

Около месец след първата демонстрация, на 15 октомври 1987 г. във вестник  „Литературен фронт” се появява статията на Евтим Ефтимов „Въздух за гласността”. Докато официозите все още мълчат, хумористичният вестник „Стършел” демонстрира веднага своята съпричастност със статията на Найден Илиев „Там, где птичките не пеят”. Най-авторитетният тогава вестник „Работническо дело” е принуден на 14 ноември да публикува кратко съобщение за поредното обгазяване.

Най-сетне и в местния вестник „Дунавска правда” може вече да се пише, но за организираната от художниците изложба „Екология `87” в периода 9 декември 1987 – 22 януари 1988 г. все още няма нито дума! В тетрадката за впечатления са се подписали 325 посетители, които изразяват подкрепа и възхищение от смелостта на младите творци да поставят така открито проблема с екологичното замърсяване на Русе и пораженията върху здравето на жителите му. Подписват се много млади хора, студенти, срочни военнослужащи, ученици от местните училища, гости на Русе от Хасково, Плевен, София и др. градове. Адриян, на 7 г., Митко и Илиян, на 9 г., призовават:

„Искаме чист въздух, а не хлор! Молим ви, добри хора!”

Един студент  възкликва:

„Ех, да имаха всички вашата смелост!”

Много посетители вписват имената и адресите си, но някои се подписват и така: „все още дишащ русенец“, или „майка на две често боледуващи деца“, или „стискам ви ръце и съм солидарен с вас, докато все още дишам“.

Група майки изразяват вълнението си с думите:

„Страшно е! Благодарим ви, мили хора, за потреса – вашите минути истина!“

И други:

Русенските художници доказаха, че са на мястото си. Остава да го докажат и някои ръководители на града, заспали летаргичен сън“; „Браво за гражданската смелост и съвест!“, „Чудесна е! И тъжна!“, „Творбите са силни и въздействащи, смели и честни!“, „Най-истинската изложба, която съм виждал!“, „Ръкопляскам ви!“, „Боли от истината, но боли повече от мълчанието!“, „Достоверно! Страшно! Жестоко!“, „Плаче ми се!“, „Изумително! Силно потресаваща изложба, въздействаща директно върху чувствата и мислите! Надявам се изложбата със своя мълчалив протест да събуди съвестта на ръководните фактори!“

Четем и откровено опозиционно мнение:

„Какво беше спечелено с шест години мълчание? Нима само чрез спонтанни митинги могат да бъдат решени редица проблеми на този град и тази страна? Изглежда имаме нужда от независими, а не казионни организации като „Грийнпийс“ и Партия на зелените. Априо! „Юниън Карбайд“ бе осъдена и заплати обезщетение на жертвите в Бхопал. Нима животът на българските граждани не струва нищо?“

На 21 януари 1988 г. председателят на Съюза на българските художници и русенски депутат Светлин Русев пристига, за да разгледа изложбата, и пише в книгата за впечатления:

„Изложбата е силна! Истината е зловеща! Съдбата на Русе е изпитание за цялата нация и за правото ни да се наричаме българи!“

Критичните дни в началото на февруари 1988 г., когато хлорните концентрации във въздуха над града превишават многократно пределно допустимите норми, са причина за втория „пробив“ на страниците на официоза „Работническо дело“ със заглавие „Мъгла от хлор и киселини“. На 8 февруари немският Suddeutsche Zеitung публикува за първи път кратко съобщение за отравянето на въздуха в Русе.

Тогава, едва след четвъртата демонстрация, на страниците и на местния вестник в статията „Екологията – неотменна грижа и отговорност“, се споменава за демонстрациите. Вероятно от тази „изтървана“ във в. „Дунавска правда“ думичка „демонстрация“ за случващото се в Русе научава и журналистът на „Свободна Европа“ Димитър Инкьов. Той разказва, че тъкмо публикация в местния вестник потвърждава получаваните в радиото анонимни сигнали за този екологичен проблем и той прави серия предавания по тази тема. Така постепенно темата табу за българските медии излиза от държавните граници.

Във в. „Литературен фронт“ са поместени изказвания на  писатели, журналисти, граждани в защита на русенци, а във в. „Народна култура“ излиза писмото призив на Съюза на българските художници до творческите съюзи. Призива на СБХ веднага е подкрепен от структури на БАН: Институтът по молекулярна биология и Институтът за ядрени изследвания и ядрена енергетика изпращат отворено писмо до акад. Благовест Сендов като член на Международната фондация за оцеляване на човечеството, Президиумът на Съюза на учените в България приема обръщение към Асоциацията на учените в Румъния за двустранна комисия, но по указание на отдел „Икономическа политика“ на ЦК на БКП обръщението не е изпратено.

Забранено е да се пише

За забраната да се пише по темата си спомня Виолета Радева, която през 70-80 години на ХХ век работи като журналист във в. „Земеделско знаме“. Тя е от Русе и често посещава семейството си и родния град.

„В отдел „Писма на читателите“, където бях редактор – разказва В. Радева, – през тези години периодично идваха писма от Русе с оплаквания заради отровния въздух.

Често пъти те бяха анонимни, но някои носеха имената на своите автори. Многократно съм правила подборки от такива писма с надеждата, че поне в пренебрегваните от всички няколко квадратни сантиметра, които вестниците лицемерно отделяха за обратна връзка с читателите си, ще се чуе ако не викът, то поне шепотът на изтерзаните хора, закрепостени там, в крайдунавския град…

Тогавашният завеждащ отдел „Писма на читателите“ ми ги връщаше с ехидна усмивка и ме съветваше да не си правя труда и да не си губя времето с тези „глупости“. Защото нещата се решавали „на най-високо равнище“. А главният редактор на вестника е категоричен: „Не разбра ли, че няма да има никакви читателски писма!?

Няма нищо да се пише по темата без мое разрешение! На мен в ЦК са ми казали да си мълчим! Когато ми кажат да пишем – тогава ще пишем!“

Заради забрана да се пише по темата статията на Виолета Радева „Инстинктът за самосъхранение“ е отхвърлена от редакциите на в. „Литературен фронт“, сп. „Общество и право“, сп. „Пламък“ и в. „Народна култура“.

На 21 февруари е предадено до всички редакции „по установения ред“ становището на Секретариата на ЦК на БКП до второ нареждане да не се публикува и да не се излъчва информация по екологичните проблеми на Русе. Но надигащото се недоволство не може вече да бъде спряно. На 26 февруари на открито партийно събрание в Студия за телевизионни филми „Екран“ е премиерата на филма „Дишай“, където е обявено предстоящото учредяване на комитет за защита на Русе. Кипи трескава подготовка за събранието на 8 март в Дома на киното – разлепени са съобщенията:

„Ръководството на Кабинета най-настоятелно ви моли да присъствате на извънредно събрание, което ще се състои на 8 март от 16.30 ч. в залата на Дома на киното. Ще се прожектира и филмът „Дишай“, режисьор Юри Жиров. От ръководството.“

По телефона се уведомяват приятели, жените от Русе също са обещали да дойдат. Вече от около година софиянци с нетърпение очакват поканите от Кабинета на младите филмови дейци за поредната среща, прожекция, лекции или обсъждания по теми, които тогава няма къде другаде да се чуят и видят. Така постепенно през 1987 г. Домът на киното се превръща в средище на свободна мисъл и културния живот. Никола Ковачев, Виолет Цеков, Христо Смолянов, Стефан Гайтанджиев посещават Г. Мишев в дома му с предложение да оглави комитета.

„Съзнавах – пише Г. Мишев, – че идея, родена без съгласието на партията, се нарича антипартийна и се посреща на нож, че властта не търпи никаква проява на опозиционност, но във въздуха, както и в Русе, се носеше „синкавият“ цвят на надеждата за промяна, за обновление и леко дишане по пътя на модерния демократичен свят, това ми действаше вдъхновяващо и ще остане един от редките моменти на духовен подем в живота ми.“ 

На 8 март в 11,30 ч. по указание на Стоян Михайлов, секретар на ЦК на БКП, е съобщено на ръководството на Комитета за телевизия и радио, че прожекцията трябва да бъде спряна. Но Малина Петрова не се подчинява, поема отговорността, филмът е изнесен в пазарска чанта от Георги Аврамов и прожектиран пред препълнената зала на Дома на киното. От Русе са пристигнали Мария Варамезова, Цонка Букурова, Дора Бобева, Стефка Монова, Стефан Стефанов.

След прожекцията на филма е основан ОКЕЗР, приет е уставът, избран е управителен съвет от 33-ма членове с председател Георги Мишев, гласуван е призив за екологична защита на Русе, адресиран до Народното събрание, Министерския съвет, ЦК на БКП и др. Под учредителния протокол, съхранен в дома на Малина Петрова, поставят подписите си 395 души.

Незаконният комитет

На 22 март 1988 г. е внесена молбата за регистрация на ОКЕЗР. След седмица Благоевският районен съд се произнася: остава без уважение молбата на Георги Мишев за регистрация на сдружение с нестопанска цел „Обществен комитет за екологична защита на Русе“. Но учредителите на комитета са решили да използват всички възможности за съдебна регистрация – на 30 март 1988 г. е депозирана жалба от Мишев до Софийския градски съд с обжалване на отказа на Благоевски районен съд, последвана от жалба и до Върховния съд от февруари 1989 г., с искане „Софийският градски съд да пристъпи най-сетне към изпълнение на необходимите в случая свои процесуални задължения”. Инструкциите на ЦК са категорични – такъв комитет, създаден без знанието и участието на комунистическата партия, не може да бъде регистриран, той е незаконен!

„С решение на Секретариата на ЦК на БКП (протокол 118 от 10 и 11 март 1988 г.) е създаден щаб от отговорни политически сътрудници на ЦК на БКП, ГК на БКП–София, и МВР със задачата да проучи цялостно фактите, отнасящи се до създаването в столицата на „Обществен комитет за екологична защита на Русе“.

Страхът на властта от гражданските организации е разбираем и целта ѝ е да контролира и направлява общественото недоволство. Тя вече е уплашена от хаоса на т.нар. възродителен процес, от лошите икономически показатели, от брожението в собствените ѝ коридори. За срещите на Тодор Живков и Николае Чаушеску пише в наскоро публикуваните спомени на тогавашния председател на ОНС инж. Кирил Дочев.

„На срещата в Гюргево между Чаушеску и Т. Живков… Чаушеску горе-долу каза следното: „Другарю Живков, ние дишаме в Гюргево чист въздух и нашите заводи са нови и изправни. Ако има в Русе хлор, той вероятно излиза от русенските предприятия…“ Всичко сега звучи абсурдно, но така беше.

В продължение на пет години румънците не признаваха, че хлорът, обгазяващ Русе, идва от техните заводи, правехме срещи, комисии, измервания и какви ли не глупости, но хлорът се изпускаше периодично…

Българското разузнаване внедри агент в румънските заводи, който периодично изпращаше информация какво е производството във всеки цех на румънските заводи в Гюргево, какви химични реакции протичат там, какво и колко се произвежда всеки ден. Тази информация беше изключително секретна и достъпна само за няколко души…

На въпроса на Т. Живков, „не направихме ли грешка, като започнахме да строим Завода за тежко машиностроене в Русе?”, К. Дочев отговаря: „Може би грешката е в това, че предварително не беше уточнено какво точно ще произвежда този завод, за кого и кой ще купува продукцията му. И сега, когато е почти готов за производство, няма никаква поръчка, няма никакъв проект и не се знае какво ще произвежда.“

Последната среща между Живков и Чаушеску се провежда през февруари 1988 г. в Русе.

„Четвърта точка на дневния ред на срещата беше екологията на Русе… – продължава разказа си Дочев. – Т. Живков даде думата на Григор Стоичков, зам.-председател на МС, да изнесе информация по проблема… Чаушеску изразяваше явна досада… Той каза, че румънската страна не приема обвиненията, но заради приятелството между двете държави ще помислят и те какви мерки да предприемат“… Живков беше в много лошо настроение, умислен и угнетен… „Какво повече да направя? Румъния е голяма държава, Чаушеску е много труден човек. Освен да кажа на Добри Джуров – тогавашния министър на отбраната, да пуска самолетите.“

Смяна на лидерите

Интересен коментар на русенските протести и отношенията между двамата комунистически лидери прави Уолтър Бейкън, доцент по политическите науки на университета в Небраска. Според американския учен, който цитира в. „Литературен фронт”, протестът е спечелил подкрепата на официалната българска преса и без да се обвинява пряко Чаушеску в убийства, всички знаят, че в момента се жертва здравето на хората в името на добрите отношения. Бейкън предполага, че тесните връзки между Чаушеску и българския ръководител Т. Живков, продължили 15 години (сред другите неща е и предложението за зона, свободна от ядрено оръжие на Балканите) са сериозно наранени.

„Това прилича на истински провал в техните отношения. Живков беше единственият приятел на Чаушеску. Те работиха заедно твърде отблизо. Но Чаушеску е пречка за всеки.“

На 29 март 1988 г. в „Бояна“ има среща на Тодор Живков със съветския външен министър Едуард Шеварднадзе. Тогава Живков се оплаква, че кореспонденциите на Владимир Жмирьов, който лично посещава Русе, пише статия за Мария Варамезова и акцентира  върху бездействието на българските власти по отношение на обгазяванията на града, Чаушеску възприема като поръчани от българското правителство.

В тях той виждал българо-съветски заговор срещу себе си и още повече втвърдявал позицията си, както че няма замърсяване от гюргевските заводи, така и по други спорни въпроси: напр. въпреки протестите на българското правителство румънците разрушават сградата на българското училище в Букурещ, в която е била печатницата на Л. Каравелов и Хр. Ботев.

Живков е съгласен самият той да бъде критикуван от съветските медии, но не и да се засяга екологичният българо-румънски спор. Това е и причината за забраната да се пише по този въпрос в българските медии. Отговорът на Шеварднадзе е показателен за отношението на Кремъл – пресата е освободена от цензура и не може да ѝ се заповядва! Видно е, че съветското ръководство използва всяка проява на недоволство, за да дискредитира Живков, а защо не и Чаушеску, и да ги замени с нови лидери дори с цената на здравето на населението на Русе и Гюргево.

43-годишното управление на комунистическата партия е изчерпало способността си да решава външнополитическите и вътрешноикономическите проблеми на държавата. Тоталната неспособност на зачитане на правата и интересите на гражданите от страна на управляващите поражда емоционално несъгласие, което прераства в открита критика. Държавна сигурност констатира, че около 20-30 хиляди българи се отнасят враждебно към властта, но те се страхуват открито да изразят недоволството си. Противопоставянето започва, когато обществото е засегнато в най-дълбоките естествени човешки права – правото на чист въздух. Кризата е видима и нерешима без цялостната промяна на политическата система.

„Общественият комитет не можа да съществува и един-единствен ден – пише по-късно Г. Мишев – и не изпълни нито една точка от своя устав и програма. Гражданите на Русе, от които тръгна новото начало за свободно гражданско общество в България, са в основата на Комитета… Естествено бе, че жителите на най-европейския град първи надигнаха глас за свободно дишане.“

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!

Новини по региони

Видин Монтана Враца Плевен Ловеч Габрово Велико Търново Търговище Русе Разград Силистра Добрич Шумен Варна Бургас Сливен Ямбол Стара Загора Хасково Кърджали Пловдив Смолян Пазарджик Благоевград Кюстендил Перник София област София

Тази информация достига до Вас благодарение на информационна агенция Булпресс!